Доскоро златото ми беше любимият актив, най-вече като физически метал под формата на исторически инвестиционни монети.

От среброто се отказах отдавна. Имах закупено от Естония (защото в България има ДДС и всичко се обезсмисля ) малко количество и се оказа доста тежко и неудобно за транспортиране, а количествата бяха наистина на малка стойност.

Среброто потъмнява дори и в тубусите в които се продава и след това изкупуването му от Тавекс ( защото не виждам алтернатива) става по-трудно. На гишето ще ги гледат една по една докато вие се потите и се чудите дали ще ги изкупят като исторически инвестиционни монети или материал.

Също така среброто заема по-големи обеми и е по-трудно за криене.

Остава златото. Всичко е супер. Малко парче метал с висока стойност. Лесно за криене, лесно за пренасяне. Има добро предлагане от исторически инвестиционни монети, които са лесно и традиционно приемани на много места.

Имайте предвид, че ако притежавате златна монета и тя е освен инвестиционна и историческа е възможно цената и да е много по-висока от обичайното за тези карати и грамажи. Това е заради историческата стойност. Именно затова предпочитам исторически инвестиционни монети.

Обаче…обичайки историята се сетих да проверя как е било третирано златото от държавата. И изникна нещо интересно, за което никой не се сеща и в следващите редове ще разберете какво е то:

Ще ви разкажа една история от преди 20 г. Както и сега, така и тогава един от сериозните начини да изкараш пари като студент бяха така наречените „студентски бригади“. По някаква странна причина един от лидерите в бранша беше фирма от Троян към която се стичаха студенти от цяла България за да се запишат да берат ягоди в Англия през лятото. Казвам странна причина единствено заради местоположението на фирмата, което би било логично да е в София или друг голям областен град.

В определени дни студенти от определени градове имаха прозорец през който можеха да се явят на кратко интервю и да се запишат. Ние бяхме от Варна. За щастие имахме информация от групата от Свищов, че за да имаш изобщо шанс да влезеш трябва да отидеш от предния ден и да заемеш ред.

Речено-сторено. Денят преди датата за Варна се качихме на влака. Пристигнахме в Троян късният следобяд, като около офисът на фирмата вече имаше 20-30 човека. Поогледахме се, поразпитахме и решихме, че ще имаме по-добър шанс ако направим списък за да затвърдим своята позиция и ред. Така щяхме да можем и да нощуваме и да се храним, а не само да стоим там. За целта избрахме едно много едро момче, което записахме под номер едно, след което избрахме едно момче, което изглеждаше старателно, записахме го под номер две и го провъзгласихме за хранител на списъка. Нарекохме го „Шиндлер“.